Началното училище в Дунпо изглежда като всяко друго начално училище, едно от хилядите, разположени из цяла Южна Корея.
Въпреки това, ако се надраска повърхността, разликите са очевидни.
Една от причините е, че въпреки че мнозинството от учениците в този Асан, индустриален град в близост до Сеул, не владеят корейски език, те могат да изглеждат като хора от корейски произход.
Ким Яна, 11 г., казва: ‘Другите деца няма да разберат нищо от уроците, ако не им превеждам на руски език.’.
Въпреки че Яна е най-добрият кореец в класа, повечето от нейните 22 съученици са носители на руски език.
Близо 80 % от учениците в Dunpo са категоризирани като ‘мултикултурни ученици’, което означава, че те са чужденци или имат родител, който не е корейски гражданин.
Макар че училището признава, че е трудно да се определи точната националност на тези ученици, смята се, че по-голямата част от тях са корейци или етнически корейци, които обикновено произхождат от централноазиатските страни.
Южна Корея насърчава заселването на корейци и други етнически корейци като потенциално решение на демографската криза в страната, въпреки намаляващата раждаемост и съответния недостиг на работна ръка. Дискриминацията, маргинализацията и липсата на подходяща програма за заселване обаче затрудняват интеграцията на много от тях.
Работници от основно значение
Корьойците са потомци на етнически корейци, които се преселват в Далечния изток на Руската империя в края на XIX и началото на XX век. По-късно много от тях са насилствено преместени в Централна Азия по време на кампанията на Сталин за ‘прочистване на границите’ през 30-те години на ХХ век.
С течение на поколенията те все повече се интегрират в културите на бившите съветски държави, в които живеят, включително Казахстан и Узбекистан, и престават да говорят забранения корейски език.
След историческо решение на Конституционния съд на страната през 2001 г. Южна Корея започва да предоставя право на пребиваване както на етнически корейци, живеещи в Китай, така и на корейци; броят на корейците мигранти обаче започва да нараства бързо през 2014 г., когато им е разрешено да доведат семействата си със себе си.
Миналата година около 760 000 етнически корейци от Китай и рускоговорящи страни са живели в Южна Корея, което представлява около 30% от чуждестранното население на страната. Много от тях са се заселили в градове като Асан, в които има повече фабрики и следователно по-големи възможности за работа.
Сред тях е Ни Денис, който имигрира от Казахстан в Южна Корея през 2018 г.
‘Тези дни не виждам корейци във фабриката където работя ‘, казва той.’Те смятат, че работата е трудна, затова бързо напускат. Повече от 80% от хората, с които работя, са корейци.’.
Но бумът на имиграцията помага не само на корейците; притокът на етнически корейци от чужбина също така облекчава сериозния недостиг на работна ръка в страната, чието население постоянно намалява.
С коефициент на раждаемост от 0,72 през 2023 г. Южна Корея има най-ниския коефициент на раждаемост в света, като не достига 2,1, необходими за поддържане на стабилно население при липса на имиграция.
Според оценките населението на Южна Корея може да намалее наполовина до 2100 г., ако тази тенденция се запази.
Министерството на заетостта и труда в Южна Корея изчислява, че за да ‘постигне дългосрочните прогнози за икономически растеж’ през следващите десет години, страната ще се нуждае от 894 000 допълнителни работници, предимно в сектора на услугите.
Международната работна сила подпомага преодоляването на тази разлика.
Според Чой Сеори, изследовател в Центъра за изследване и обучение по въпросите на миграцията, ‘визата за корейски граждани в чужбина служи за осигуряване на стабилна работна ръка за производството, въпреки че често се възприема като форма на подкрепа за етническите корейци.’.
В тази връзка, в края на миналата година, г-нЛий, специалист по набиране на персонал от Асан, който предпочита да бъде известен само с фамилното си име, обърна внимание на още един начин, по който работната сила зависи от имиграцията.
Той заявява: ‘Тези фабрики нямаше да работят без Корьоин.’.
Сегрегация в училище и извън него
Въпреки че имиграцията има своите проблеми в това етнически хомогенно общество, тя може да бъде един от начините за справяне с недостига на работна ръка в страната.
Сред тях е и езикът.
Според 12-годишния ученик Ким Боби ‘Корейските деца играят само с корейци, а руските деца играят само с руснаци, защото не могат да общуват.’.
Въпреки че началното училище в Дънпо предлага всеки ден двучасов час по корейски език за чуждестранни ученици в опит да се преодолее езиковата бариера, учителката Ким Ън-джу се опасява, че с напредването на учениците в класовете много от тях ‘едва ли ще разбират уроците.’.
Поради силната академична конкуренция в Южна Корея училището губи местни ученици. Родителите се опасяват, че образованието на децата им ще пострада в резултат на по-бавното темпо на обучение, което се изисква от корейците.
Пак Мин Джунг, изследовател в Центъра за изследване и обучение по въпросите на миграцията, се опасява, че все повече ученици от Корьоин ще отпаднат от училище, ако не получат необходимата подкрепа. Според официално национално проучване, проведено през 2021 г., процентът на записаните в гимназията ученици от мултикултурните общности вече е малко по-нисък от този на местните жители.
Езикът не е единствената област, в която съществуват различия.
За това, че в България има много хора, които не могат да се справят с езиковите проблеми, говори и г-нНи твърди, че е забелязал, че голяма част от корейските му съседи са напуснали сградата си.
‘Изглежда, че корейците не обичат да имат за съседи корейци’, казва той с неловък смях.’Понякога корейците ни питат защо не им се усмихваме. Просто такива сме, не че сме сърдити.’.
Мисля, че така се получава сегрегация – казва той, като цитира спорове между децата в неговия квартал и случаи, в които децата от Корьоин са били ‘груби’ по време на споровете.’Корейските родители казват на децата си да не играят с деца от Корьоин.’.
Сеонг Донг-ги, специалист по кориоин в университета Инха, изразява загриженост за това как Корея ще може да приеме повече имигранти, като посочва, че вече има ‘значителна съпротива’ срещу притока на етнически корейци, които ‘не изглеждат различно.’.
Време е да помислим как да ги интегрираме, смята г-жаЧой, която смята, че демографската криза трябва да послужи като ‘катализатор за обществото да погледне на имиграцията по различен начин’.’.
Към 2023 г. около 2,5 милиона чужденци ще наричат Южна Корея свой дом. Страната е популярна дестинация за трудови мигранти от страни като Непал, Камбоджа и Виетнам.
Повечето от тях работят на физически длъжности, а само 13% заемат професионални позиции.
Директорът на Центъра за изследване и обучение по въпросите на миграцията Ли Чанг-уон казва: ‘Няма ясен план за имиграцията на ниво национално правителство. Решаването на проблема с населението на страната с помощта на чужденци е замислено впоследствие.’.
За това, че в България има много хора, които искат да живеят в чужбина, говори и зам. Ли продължава, че ‘не се обсъжда дългосрочното установяване на всички имигранти’ поради ‘силната ориентация на настоящата имиграционна политика към нискоквалифицирани работници’ и ‘общото мнение’, че чужденците работят в Южна Корея само временно, преди да я напуснат.
В сегашния си вид законите изискват от правителството да подпомага чужденците, които се женят за местни жители, с неща като професионално обучение; семействата, съставени само от чужденци, нямат същите права.
Анализаторите твърдят, че тези семейства отчаяно се нуждаят от нов закон.
Тъй като няма законово задължение за осигуряване на допълнителни помощни съоръжения за семействата от Корьоин, според служител на Асан, пожелал да запази анонимност, е трудно да се осигури финансиране за тях.
Независимо от тези трудности, г-нНи твърди, че не съжалява за избора си да се премести в Южна Корея, защото там все още се радва на по-добри условия на живот и по-високо заплащане.
‘Това място е дом на моите деца. Те ни питат: ‘Защо сме тук? Искаме да се върнем в Корея’, когато посетихме Казахстан.’.
